На 27 февруари 1902 г. е роден неподражаемият Джон Стайнбек. През 1962

На 27 февруари 1902 година е роден неподражаемият Джон Стайнбек. През 1962 година печели Нобелова премия за литература за „ реалистичното си и креативно писане, комбинирано с възприятие за комизъм и остри публични възгледи ". „ Улица Консервна “, „ Зимата на нашето неодобрение “, „ На изток от парадайса “, „ Гроздовете на гнева “, „ За мишките и хората “ и още доста негови романи потвърждават, че положителният публицист постоянно симпатизира на угнетените, неуспелите и страдалците и ловко опълчва простите наслади от живота на жестоката и цинична лакомия към парите.

Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно комплицирано всеобщо произвеждане, тогава и в нашето схващане ще навлязат всеобщи показа, с цел да изместят всички останали мисли. В наше време всеобщото произвеждане е навлязло и в стопанската система, и в политиката, и даже в нашата вяра. А това е рисково. В света съществува голямо напрежение, напрежение като пред гърмеж, хората са сковани и комплицирани. В подобен миг ми наподобява изцяло в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: В какво имам вяра аз? За какво и против какво би трябвало да се боря?

Нашият тип, човешкият, е единственият градивен тип и той разполага единствено с едно креативно оръдие – мозъка и духа на обособения човек. Нищо в никакъв случай не е било създавано по едно и също време от двама души. Добро съдействие не съществува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството един път се е случило, групата може да го доизгради и разшири, само че групата не може да има креативно скимване. Неговата безценност се крие в духа на обособения човек.

Силите вложени в разбиранията за групата са оповестили война за унищожаването на тази драгоценност – човешкия разум. Свободното, незнаещо граници схващане се преследва, ограбва, притъпява и упоява от непочтеност, недохранване, угнетяване, наложително ориентиране, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който наподобява, е тръгнал нашият човешки тип.

Ето за какво имам вяра, че свободният, търсещ разум на индивида е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря таман за тази независимост на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря срещу всяка концепция, вяра или власт, които лимитират или унищожават индивида. Защото, в случай че тържеството на индивида може да бъде убито, значи ние сме изгубени.

С цялата си неустановеност, в едно съм сигурен: под най-горния слой на своята отстъпчивост хората желаят да бъдат положителни и да ги обичат. Повечето им пороци на практика са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до гибелта, нищо, че е бил може би кадърен, с въздействие, талантлив, умира ли необичан, животът му позитивно наподобява неуспех, а самата гибел - вцепеняващ смут. И ми се коства, че в случай че вие или аз би трябвало да избираме сред два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, затова дано се опитаме да живеем по този начин, че нашата гибел да не носи облекчение на света.

Когато човек твърди, че не желае да приказва за нещо, той нормално желае да каже, че не е в положение да мисли за нищо друго.

Някой път на човек му се ще да е малоумен, с цел да извърши това, което мозъкът му не позволява.

Глупостта нарушава от време на време открития ход на нещата и разрешава да започнете нещо ново.

Лесно е за този, който гледа в профил, да каже, че " времето ще излекува всичко, че ще отмине и това… " и още всякакви такива. Но когато не си в профил, времето стопира, хората не не помнят, озоваваш се в неизменим вакум.

Често ми е хрумвало, че положителното образование е може би оня външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето.

Бях съвсем не запомнил нещо, което моят остарял татко ми сподели, преди да почине. Каза ми, че обидата зависи от интелигентността и възприятието за сигурност. Каза, че изразът „ Кучи наследник ” може да обиди единствено човек, който не е напълно сигурен в майка си...

Ниският предел на обидчивост е пробна мярка за незнание и мързел.

Винаги ми се е виждало необичайно – качествата, които ценим у индивида – добрина, почтеност, благотворителност, неприкритост, схващане и възприятие – всички те съпътстват неудачите в нашата система. А ония черти, които презираме – нетърпимостта, алчността, лакомията, низостта, егоизмът – те са пътят към триумфа. И въпреки хората да се възхищават от цената на първите, те обичат плодовете на последните.

Много е елементарно от ленност и уязвимост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: “Нищо не можах да сторя, по този начин било писано! ” Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави индивида човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято.

Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за пръв път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не всеки път са мъдри, а мисленето вярно и присъдите обективни, неговият свят внезапно се оказва в паническа пустош. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важно: боговете не падат последователно, а с тропот, стават на части или потъват надълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш отначало, те към този момент в никакъв случай не изпускат същия искра. И светът на детето в никакъв случай повече не възстановява предходната си целокупност. Мъчително е такова израстване.

За едно дете няма по-голям смут от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, коства ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отбиване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за възмездие, че си бил отблъснат, гневът ражда закононарушение, а закононарушението довежда виновността – такава е историята на човечеството. Мисля, че в случай че можехме да унищожаваме отблъскването, индивидът щеше да бъде различен. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм уверен, че и пандизите щяха да са по-малко. Но всичко е там, първоначално. Дете на което отхвърлят обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, нека златото го направи обичано; трето потегля да покорява света. И постоянно тази виновност, отмъщението и нова виновност! Човекът е едничкото животно, което има виновност!

Виждал ли си тези големи, черни мравки, които се раждат с криле? Летят ден-два, след това крилете им падат и те се спускат на земята, с цел да пълзят цялостен живот. Не е ли необичайно, че измежду хората това пълзене е на респект и че децата късат своите криле, с цел да се отдадат на превъзходното пълзене?

Но е отлично, когато посредственият човек разбере, че да си популярен, значи да си най-самотният на света.

Човек в реалност нищо не знае за другите човешки същества. Най-доброто, което може да направи, е да допуска, че и те са като него.

Когато нещо ти липсва, постоянно мислиш за него. Щом е самичък, човек мисли за доста неща. Знаете ли, множеството хора живеят деветдесет % в предишното, седем % в сегашното и единствено три % в бъдещето. Сатчел Пейдж е споделил най-мъдрото нещо по този въпрос. Той споделя „ Не се оглеждай обратно. Може би нещо те настига. ”

Казват, чистата рана зараствала най- бързо. За мен няма нищо по-печално от връзки, които се поддържат само чрез лепилото на пощенските марки. Не можеш ли да виждаш, да чуваш, да се докосваш да един човек, най-добре не помни го!

Една мощна жена е по-силна и от мъж, изключително пък в случай че таи и любов в сърцето. Според мен любещата жена е нещо съвсем непоклатимо.

В истината има повече хубост, даже когато истината е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските врати изопачават живота по този начин, че на мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прелестен, а това единствено задълбочава техните недъзи, без да ги учи на нищо, без да ги лекува, без да извисява душите им...

Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкова повече ти се желае да се биеш в гърдите.

Мълчанието е мизерия за тези, които нямат какво да кажат, и благосъстояние за тези, които се схващат без думи.

Ако ще удряш, удряй по този начин, че другият да не стане повече. Недоубитият зложелател е най-опасен.

Хората със стадно възприятие печелят борбите, а свободните хора печелят войните.

Силата и триумфът стоят над нравствеността, над всяка рецензия. В подобен случай наподобява, че няма значение какво прави човек, а по какъв начин го прави и по какъв начин го посочва. Има ли някъде надълбоко у хората нещо, което да ги възпира или санкционира? Изглежда, че няма. Наказва се единствено неуспехът. Всъщност закононарушение има единствено тогава, когато заловен нарушителя.

Чудесата опонират не на естествените закони, а на нашата визия за естествените закони.

Не е нужно човек да е доста интелигентен, с цел да е добър. Дори ми се коства, че е тъкмо противоположното.

Прогресът е вероятен единствено в случай че хората са склонни да дадат повече, в сравнение с получават.

Веднъж мишката забелязала, че стопанинът на фермата е поставил капан за мишки. Тя разказала за това на кокошката, овцата и кравата. Но те всичките и отговаряли: " Капанът за мишки е твой проблем, а не наш! " Малко по-късно в клопката се хванала змия - и ухапала дамата на фермера. Опитвайки се да я излекуват, сварили на дамата чорба от кокошката. После заколили овцата, с цел да нахранят всички, пристигнали да навестят болната. И, най-после, заколили кравата, с цел да нахранят гостите, пристигнали на погребението. И от самото начало мишката следила от дупката си и мислела за нещата, които са непознат проблем, до момента в който не станат твой!

Снимка: imdb.com